Роза дамасцена (Rosa damascena) е национален символ за България и заема специално място в сърцата на хората от древността до наши дни, но истината е, че произходът на любимото ни цвете е другаде. Така подсказва и самото ботаническо наименование на този вид роза – Роза Дамасцена ни препраща към селцето Ал-Марах, разположено в околностите на сирийската столица Дамаск.
Проучването на древните арийски текстове пренесени от арийте в Индия, са най-древният източник споменаващ розите. Отначало розата е използвана за добиване на благовонни масла, необходими за религиозни ритуали. По-късно намира широко приложение в медицината под различни форми. Розите са обявени за свещено растение. В Древен Египет розата е изместила цвета на лотоса като признак на разкош и разточителство.
Поетесата Сафо нарича розата „царицата на цветята”. Вишну, пазителят на Вселената, като видял пленителната красавица Локшми в розова люлка, я събудил с целувка и я превърнал в своя съпруга. От този момент Локшми станала богиня на красотата, а скриващата я розова пъпка ‒ символ на божествена тайна.
Розата била любимото цвете на рода Давид, от който произлизал Спасителят и неговата майка. Девиците, посветени на Бога, се наричали рози.
По думите на средновековните персийски поети: „Розата е подарък от самия Аллах. Веднъж при него се появили всички растения с молба да им даде нов управител вместо сънливия лотос. Лотосът бил прекрасен но нощем забравял за своите задължения на управник. И тогава Аллах благосклонно дал нов управител на растенията ‒ девствена роза с нейните остри шипове за охрана".
Култът към розите е продължавал да се поддържа в Ориента. Когато Саладин завладял през 1187 г. Йерусалим, той изпратил там 500 камили с розова вода, за да очисти с нея Джамията на Омар ‒ мюсюлмански храм в Йерусалим. Някои историци считат, че кръстоносецът Робърт де Бри е внесъл маслодайната роза в Европа от Сирия някъде между 1254 г. и 1276 г.
Счита се, че първите рози по българските земи били донесени в Тракия от завръщащите се войници на Александър Македонски. Писмени източници още от 1-ви век преди н.е. свидетелстват за ролята на розите в живота на траките. Розово масло имало и в мирото за помазване при религиозни ритуали.
Маслодайната роза с нежен розов цвят и опияняващ аромат, позната като Българска роза, е била привнесена на територията на България едва през Средновековието. Сигурни писмени сведения за наличието на маслодайни рози в региона на град Казанлък, познат днес като Розовата долина, има от 1652 г. Розите били внесени по тези земи през Дамаск, а историята предполага, че цветята с цел култивиране са започнали да се отглеждат в градините на турски съдия (по това време България е част от Османската империя). През 1593 г. султан Мурад III наредил на съдията да започне отглеждане на рози за нуждите на султанския палат.
„Казанлък ‒ пише граф Молтке (пруски фелдмаршал, от 1835 до 1840 г. бил на турска служба) ‒ е турският гюлистан. Розите там растат по нивите на бразди, както картофите”.
Розовата долина в България е прочута като символ на страната. Българската роза е синоним на най-високо качество в света. От нея се извличат ценно етерично масло „течно злато“, розова вода и розов цвят за целите на парфюмерията, ароматерапията, козметиката, фармацията и хранително-вкусовата промишленост, а отглеждането на маслодайни рози в България е вече с вековни традиции и в нестихващ разцвет.
В древността розата била използвана в народната медицина за облекчение на кашлица, за лечение на стомашни болки и храносмилателни проблеми, за облекчение на менструални болки и особено на болезнени крампи.
Чаят от пресни или изсушени венчелистчета на роза има успокояващо и отпускащо действие и се използва при състояние на обострен стрес, тревожност и депресия, а също и като приятно средство за отпускане, релаксация и подобряване на съня.
В българската народна медицина венчелистчетата на розата се използват като слабително средство – общоизвестно е лекото слабително действие на сладкото, приготвено от цветовете на розата. Друго приложение е при стомашно-чревни заболявания и за регулиране на стомашната секреция.
